Бетонът около мен, навсякъде. Жегата на асфалта, която не е подходяща за живота на никое човешко същество. Какво ни направи толкова разрушителни в самата си същност? Е, тези пари също ще изгорят от жегата, а онази машина, в която държим виртуални пари, също ще изсмуче последната капка вода. И каква тогава ще бъде новата „голяма ценност“?
Някъде, почти скрит, има вход, който повечето хора пропускат – входът на нашата улица. Хората живеят там, скрити зад рехави дървета и гъста растителност, храсти. От друга страна, зад къщите ни живеят хора, с които трябва да делим ограда. Нашите растения, свободно, падат през тези огради и търпят обиди, силни проклятия, порязване, болка. Защото уж ги притесняват листата, падащи в двора им. Четири високи, тънки туи по този начин са загубили височината си. Сянката им и тънките, изсъхнали клони бяха пречка за едносезонния лук, който „милостива“ съседка, пълна с „хубави“ думи, засади.
Зеленината ни се обновява и съществува. Кърлеж се разхожда по крака ми и търси място, където да ме ухапе. После една пчела случайно се „сблъска“ с мен и ме ужили. Съседът от нашата зелена улица каза тъжно: „Ох, горката пчела умря.“ Така сме ние от малката, зелена, Шумска улица. Не живеем сами в дворовете си. Но и са семейство таралежи, лисица и заеци, рояци пчели, различни видове птици, с любовта. Не косим тревата нонстоп, не режем диви ягоди, хвърляме хляб на птиците, оставяме им вода през лятото. Възхищаваме се на пеперуди, скакалци и гущери. Внимаваме да не изплашим таралежите си. Попиваме аромата на пъстрите си цветя. И никой не ни вижда. Зеленината ни ни охлажда.
Най-красивите изгреви и залези проникват през върховете на дърветата ни. Дъждът изглежда като нещо красиво, а не тъжно. Зимата блести през прозореца, докато огънят в камината ни топли. Разделени сме, като Лихтенщайн в средата на Европа.
Leave a Reply