Probaću da napišem na bugarskom. Ali ovo ni jedan običan jezik ne moze prevesti. Emocije i ambijent, skakavce u srcu i duši ne moze niko objasniti rečima već samo doživljajem. Ovo je za Gabi, Javora i moju Ameliju.
Kreirali smo svet svakodnevnice koju su “odrasli” na silu sistema zaboravili stupanjem u žamor mučenja. U žamor nemilosrdnog truda da se negde stigne, a da li ih to čini srećnim….
Красивите ѝ очи, бълбукащата ѝ душа са скрити зад тях. Отражението на водата в тях трепери, докато Габриела внимателно, мислено наблюдава танца на речната трева, прикрепена към големия камък отдолу.
Краката ѝ са червени от студената, бърза вода на реката, която играе зигзагообразно с кръглите, красиви камъни.
-„И така, защо не ти е студено, хлапе?“, питам я.
-„Не ми е студено, може би на теб ти е.“
Смеем се и се наслаждаваме да открием как пеперудата пие вода от камъчета, как Явор балансира, като ходи бос по камъците. Аз също ходя с него и се катеря и слизам от големи и малки камъчета и искам да правя това безкрайно, докато краката ме заболят, точно както преди. Малката Амелия балансира перфектно сама и бихме го правили това по цял ден. Щяхме да гледаме бързите водопади и никога да не пораснем бездушни.
Бяхме на реката малко над града. Като някакво диво племе от Бистрица, балансирахме по скалите, оглеждахме подводния свят, виждахме златен прах, като някакво фино злато, постилащ коритото на тази планинска река.
-“Виж това Лело, бамбуково дърво!
-“Лело, целият съм мокър, маратонките и чорапите ми са отново мокри!”
Вече сме свикнали с факта, че Явор първо си мокри обувките, а след това си събува ги.
Наистина се възхищавам колко свързани са тези брат и сестра с природата. Колко се радват, когато видят калинка, интересно листо или цвете. Как наблюдават движението на водата, отраженията на светлината върху нея с пълно внимание, как просто имат висока естествена емоционална интелигентност. Тези две деца са като две бижута. Очите им са живи.
Защо днес е нужна толкова много сила, за да отвориш наистина очите си, но не просто, а първично, за да отвориш вътрешното си същество, изградено от Природата? Да преместиш тази студена, бетонна, електрифицирана завеса и да видиш Зеленото. Да видиш това, което преди можеше да виждаш много ясно, точно както Габи, Явор и Амелия.
Всички тичаме заедно, гонейки щастието на момента. Бягаме заедно с щастието, което носим и което ни носи. Тя звучи като прекрасна Камбанка с най-сладката детска усмивка. Слънцето грее в нас и чрез нас. Никой не им пречи на радостта да се катерят по дърветата, да тичат, да се плискат във водата. Никой, освен сплотените хора около нас, които вече не осъзнават какво е природата. И какво е естествено.
Сякаш хората са забравили, че най-красивото нещо на света е детството и че няма банални скоби. Децата не познават граници, различия и его. Децата споделят, радват се, необуздани.
Конят е обуздан и той губи всяка искра свобода. Той дори не иска да живее.
Leave a Reply